1974-2005
Офицерски кандидат Гърди Гърдев е роден на 18 май 1974, родом от с. Горно Сахране. Завършва образованието си в гр. Казанлък. След години на работа в чужбина, се прибира при родителите си. Постъпва във военното поделение в Казанлък. Записва се за наовосвормиращия се четвърти батальон за мисията в Ирак. На 4 март 2005, в района на Дивания се разиграва трагичният инцидент, при който загива от „приятелски огън”.

Рейнджър Гърдев загина заради политиката на България. Нека оценим саможертвата му достойно. Той загина заради своята Родина! Трябва да запазим жив спомена за него.

По решение на Общинския съвет, улицата в родното му място - Долно Съхране, носи неговото име. Обявен е за почетен гражданин на Павел баня с решение 244/07.03.2005г.




На 4-ти март жителите на с. Долно Сахране ще сведат глави пред паметната плоча на своя земляк Гърди Христов Гърдев, загинал преди 10 години като рейнджър в многонационалните мироопазващи сили в Ирак. За нашето динамично време, преситено от събития и промени, 10 години са твърде голям срок, за да се помнят хора и случки. Затова ще си позволя да припомня живота на Гърди – едно българско момче, заложило живота си за да реши дилемите, пред които са изправени днес хиляди млади хора в България.

Гърди е роден на 18 май 1974 г. в гр. Казанлък, но семейството му живее в с. Долно Сахране, където всички от дете го знаят като Гошо. Майка му и баща му са работели в „Арсенал” (тогава ОЗ „Фр. Енгелс”). Гърди решава да продължи семейната традиция. През 1992 г. завършва Средно професионално-техническо училище по машиностроене към завода със специалност „Оператор по металорежещи машини” и веднага започва работа. През есента на същата година постъпва в казармата, в свързочния полк в Нова Загора и става безупречен свързочник и боец. Веднага след уволнението си се връща на работа в завода. Работата му харесва, заплащането е добро.

Колегите му от онова време си спомнят за него с най-хубави чувства: „Беше усмихнато и лъчезарно момче, русо и синеоко, винаги усмихнато и много музикално. Пееше хубаво, свиреше на китара. В работата си – сериозен, сръчен, отговорен, в живота – веселяк и голям купонджия…” Наистина Гърди гледа с оптимизъм бъдещето, очаква много от него, но животът му готви горчиви изненади. На майка му откриват тумор в главата и въпреки уж успешните операции тя остава полу-инвалид. Баба му Мария, на чиято помощ разчита, също заболява и грохва. Баща му отдавна е престанал да се грижи за семейството. И непосилният товар пада върху плещите на младия Гърди.

За операциите, за рехабилитацията на майка му и за лекарствата на двете болни жени трябват много пари. Момчето се претрепва от работа, забравя купоните, няколко години животът му влиза в абсурден за един млад човек режим – сутрин в тъмно тръгва с автобуса за Казанлък, вечер бърза да се прибере на село, за да се грижи за болните. А парите все не стигат. Взема заеми, връща ги и задлъжнява с други. Накрая, както много млади българи, решава да потърси работа в чужбина. Езиците му се отдават, възстановява бързо говоримия немски и френски език и на два пъти работи в Германия.

Не по специалността – като барман и сервитьор. Връща се в България, но не успява да се справи напълно с финансовите проблеми на семейството си. Тогава предприема рискована крачка – решава да заложи живота си. Заминава във Франция с намерението да постъпи в чуждестранния легион. Не го приемат. Разочарован, отново работи известно време като сервитьор, за да си купи обратен билет към България. Но не се връща в завода. Потресен е от факта, че в чужбина един сервитьор печели повече от специалист по машиностроене у нас.

И от това, че майка му, която много години е работила в едно от най-печелившите предприятия в града, с най-щедри в миналото социални фондове, не получава от него очакваната и заслужена подкрепа в най-тежкия момент от живота си. През 2003 г. Гърди постъпва като наемен кадрови войник в Карловска 61-а Стремска механизирана бригада, а от 1 септември 2004 г. започва да се подготвя в Карловския батальон за рейнджър в Ирак. Целта му е не само да оправи семейните финанси. Току-що е навършил 30 г, в София го чака любимо момиче и той мечтае да има свой дом, в който двамата да свият гнездо…

Гърди заминава за Ирак в състава на ІV пехотен батальон. И… не се завръща! Той е осмият от 13-те български бойци, загинали там и първият, паднал убит след преместването на батальона от Кербала в Ад Дивания. Често се обажда на близките си. Чува се с тях и в последния ден от живота си – 4-и март. Казва: „Когато дойде жегата при вас, се връщам. Чакайте ме!” Броени часове след това, картечарят от първи взвод на първа рота от ІV батальон на българската армия в Ирак Гърди Христов е прострелян смъртоносно, участвайки в патрул по южната част на пътя „Тампа”!

Българските медии съобщават лаконично, че става дума за „трагичен инцидент”, „плод на случайност”. Истината е друга, но официалното й оповестяване става 4 дни след станалото. Чак на осми март 2005 г. в-к „Българска армия” съобщава конфузната и шокираща подробност, че Гърди Гърдев е загинал в резултат на „приятелски огън” – т.е бил е погубен от неориентираната стрелба на някой „побратим” от дислоцираната в същия район военна част от армията на САЩ!

Гафът е огромен и са взети светкавични мерки той да бъде „замазан” още преди да излезе това съобщение: Спешна совалка между посолството на САЩ и Президентството на България, набързо посмъртно повишаване на загиналия редник в чин младши сержант (по-късно за втори път го повишават посмъртно в офицерски кандидат). На 6 март тялото с останките на Гърди е посрещнато на софийската аерогара лично от Президента Първанов и Премиера Сакскобургготски. На 7 март Общинският съвет в Павел баня обявява Гърди за „почетен гражданин” на общината и взема решение улицата край родния му дом да носи неговото име.

На 8 март с. Долно Сахране потъва в траур. Жените и майките – вместо да се радват на празника си, забраждат черни кърпи и обсипват ковчега на Гърди с първите кокичета, подали главички изпод мартенския сняг. Две болни жени загубват опората си. Едно момиче не дочаква годежния пръстен от любимия си. Погребват момчето като герой – с военни почести и речи.

Като воин, изпълнил дълга си към Родината. „Към коя родина? Тази ли, която се отнася с младите хора на България като мащеха със заварени деца и ги прокужда да търсят хляб и бъдеще в чужбина?” – питат се потресените му земляци.

От тогава са изминали 10 години, през които все повече хора задават на управляващите – които и да са те – нелицеприятни въпроси. И главният от тях е: „След като години наред на постовете министър председател, министър на отбраната и министър на външните работи са се подвизавали и хора не стъпвали в казарма и не помирисвали барут, не е ли време да бъде преразгледано от компетентни специалисти и военни стратези решението български войскови части – па макар и от наемници – да участват в каквито и да било военни мисии в чужбина?”

Почивай в мир, синеоки миротворецо! И дано си на по-хубаво място от този все по-луд и объркан свят!

Йорданка Трополова