С разкзът "Коза за Евро" - Йорданка Трополова печели литературния конкурс "Стефан Фурнаджиев"-2013г. Ето какво споделя тя: "Със Стефан бяхме съученици. Не дълго след като завършихме и университета, разбрах, че се е прибрал в Габарево. Отдаден на твореството, той гледал кози за да се препитава. Това ме накара да участвам именно с този разказ."

Приятно четене!

"Коза за Евро"

Тази мартенска сутрин дядо Стоядин се събуди рано, по „петляно време” както му казваха в селото. Ослуша се да чуе кукуригане, но беше тихо. „Че то тука петлите, както и мъжете, сме на изчезване – помисли старецът. – На наш’та улица останаха кажи-речи само баби вдовици и не съм чул някоя да насажда квачка да мъти. Купуват си излюпени пиленца от града, а като пораснат, удрят ножа на мъжкарите и си къткат само кокошките да им снасят.”

Светна лампата и погледна часовника на бюфета – нямаше още пет часа. Тоя часовник му остана от времето, когато работеше в железниците – навиваше го да го буди за смените. Беше точен и никога не го подведе. „До съмване има почти два часа, мога да изкарам още един сън” – рече си старецът.

Но радостната възбуда, която го бе връхлетяла от предишния ден, не му позволи да заспи отново. В ранния предиобед го бе навестил фелдшерът Росен. Някога със сина му Демир бяха съученици и приятели. Ама Росен си остана в България, а Демир се запиля още преди десетина години с жена си в Испания. Отведоха там и внуците Стоян и Нонка и си идваха от дъжд на вятър.

– Ела, Росенчо, да ти сваря едно силно кафе. Да си шен от заранта, че и твоята не е лесна с тоя болен народ, – покани го старецът.
– Не мога, чичо Динко (в селото тъй казваха на Стоядин). Не съм сам, с джипито сме и бързаме. Тръгнахме от града с колата да обиколим няколко тежко болни от района. Ама се отбих да ти донеса хабер. Снощи ми се обади Демир. Нямали да си дойдат както миналата пролет, затова ти изпратил пари – хиляда евро. Да си купиш дърва. И козичка си искал да вземеш. Пък и да теглиш като ти дотрябват за нещо. Та ти предлагам да се стегнеш утре и да дойдеш с обедния автобус. Ще те чакам на автогарата да идем двамата до банката. И да не забравиш личната си карта!

Просълзил се беше старецът от радост, че синът му не го забравя. Вечерта накуцвайки, се спусна до кръчмата в долния край на селото. Вътре беше задимено и шумно. Освен редовните 5-6 любители на чашката, край масите бяха насядали дузина непознати момчета – от тия, сезонните, дето сечаха дърва за горското.

Там бяха и Тинко–горският и Яне каракачанинът, дето гледаше стадо с овце и кози.
– Тинко, сине, да вземеш да ми докараш тия дни един камион дърва, че в навеса само клечеток е останал. Ще ми пратиш и някое момче да ги нареже и нацепи, че вече ни краката, ни ръцете ме слушат – осемдесет и три лазарника чукнах през февруари, не е шега работа, ей!
– Добре, дядо Динко, приготви петстотин лева. Утре е петък, до другия петък ги имаш! Отдели и една стотачка за момчето. Ще ти ги нареже и нацепи, даже ще му кажа да ти ги пренесе и нареди под навеса – зимъс само да взимаш и да гориш! Абе що не седнеш да се почерпим?
– То да седна, ама и с Янето искам да направя един пазарлък. Да го извикам и него, а?
– Ами извикай го! Хайде, тая вечер черпнята ще е от мен – съгласи се горският.
– Виж, Яне, – поде старецът като седнаха тримата край една маса – още есенес съм говорил с теб да ми продадеш една козичка, ама да е дойна, млечна. Все гледах уж да спестя някой лев, ама не сколасах до сега – тя, пенсийката ми, колко е – като платя тока, водата и лекарствата, едва стига за ядене…
– Ей, дядо Стоядине, ама ти хем искаш дърва, хем коза, да не си спечелил от лотарията? Или си намислил да прибереш някоя бабичка-реститутка с много пари, а? Казваш, че си стар, ама още хващаш око! – пошегува се горският.
– К’ва бабичка, бе Тинко, к’ва лотария! – засегна се старецът. – Синът, Демир де, изпратил от Испания пари, от ония – еврото, та утре ще ида до града да изтегля и ще ви се разплатя!
– А, щом е тъй, ще ти дам най-хубавата коза с яренцето барабар! – оживи се Яне. – Ама ще те помоля, бай Динко, да поискаш от банката едни чисто новички сто евро. Внукът се сгодил и в неделя ще идва с момичето да ми целунат ръка, че да има какво да им подам!
– Харно, харно, ти само доведи козата в събота сутрин, имаш ги! – и двамата мъже раздрусаха ръцете си, както е обичаят при пазарлък.
– Я па тия, пазарят се като джамбази! Да беше за цяло стадо, пък то за някаква келява коза! – проточи глас момче от съседната маса и пийналата компания се закикоти. Старецът не обърна внимание на подигравката. Вдигна яката на топлата кожена шуба, останала му като спомен от железниците и куцук-куцук се беше прибрал в дома си…

Развидели се. Дядо Стоядин стана, наметна някакво старо сетре и излезе на двора да вземе дръвца за печката и да нахрани кучето си Мечо. Утрото беше студено, мъгливо и влажно, но във въздуха се усещаше възраждащият дъх на пролетта. Кучето дотича до него, завъртя дружелюбно опашка и се отърка в краката му. Сипа в паничката му остатъка от вечерята си и го почеса гальовно зад ушите.

Намерил го беше в дерето край реката още сляпо, току-що родено и като по чудо оцеляло от цялото изхвърлено котило. Прибра го и си го отгледа, да му е другарче в самотията. Старецът подкладе печката, свари билков чай за попарка, хапна и седна на пейката пред къщи да изпуши една цигара. Когато жена му Нона беше жива, сутрин сядаха двамата, тя изнасяше по чаша кафе и докато го изпият решаваха кой какво ще прави през деня.

Откакто тя се спомина преди две години, той сам решаваше с какво да се захване. „Двор голям, нямам сили като едно време да го подреждам, няма я Нонето да опъне лехи като струни, как ли ще я карам това лято?” – помисли старецът. Избърса с опъкото на дланта потеклата влага от очите си и тръгна да отвива полиетилена от ястъците с марули, ранен лук и репички – да ги огрее през деня мартенското слънце...

Така и не можа да преглътне смъртта на Нона, че тя беше голямото чудо в живота му. Стоядин беше ергенувал до 36-та си година. Завърши професионална гимназия по жп транспорт и какъвто си беше хубавец – висок и строен, рус и синеок – като си дойдеше през ваканциите стегнат с униформата, момичетата лудваха по него.

Но той си имаше закачка с Божанка, най-хубавото девойче в селото. Преди да иде войник поиска да се оженят, но баща му го отряза: „В казармата ще си три години, как ще го опазим това младо и хубаво булче от мъжки задевки и хорски приказки? Ако те обича, да си стои вкъщи, да си пази честта и да те дочака. Тогава ще вдигнем сватба!”

Но не стана така, както обеща баща му. Далечен роднина на Божанкини завършил духовна семинария в София и преди да го запопят, трябвало да се ожени. И той рекъл: „Само ако е за Божанка!” Не било съгласно момичето, плакало, молило се да не го дават: „Нали сме роднини, грехота е! Пък и аз вече съм се обещала на Стоядин!” Но, както се казва в народната песен: „Дълбока вода брод няма, хубава мома род няма”. Родителите й – неуки, но богобоязливи хора, дали благословията си за този брак, щото малък късмет ли е да стане щерка им попадийка? Нищо, че в 50-те години църквата хич не беше на почит…

Върна се Стоядин от казармата и се зарече, че няма да се жени. Започна работа на гарата в града, събираше се с приятели, свиреше с акордеона си, веселеше се. Само вечер, като се прибереше в стаята си, засвирваше тихо някаква тъжна мелодия. „Чуваш ли го? Още жали за Божанка!” – обръщаше се майка му с укор към мъжа си…

Една есен приятели поканиха Стоядин на сватба във Велико Търново. Взе акордеона, свири и пя от сърце. Когато по-старите сватбари се умориха от хора и ръченици и младите си пуснаха танцова музика, Нона, по-малката сестра на булката – току-що завършила земеделската гимназия – покани Стоядин: „Хей, батко, стига си свирил, ела и ти да потанцуваш!” – рече му и свенливо го потегли за ръката.

Огледа я Стоядин – беше красиво и яко момиче, с бузи розови и напращели като сочни ябълки и с очи черни като маслини. Обгърна той напетата й снага, опари го вълнуващата топлина на моминските й гърди – едри и твърди като дюли. И така си паснаха в танците, че не се разделиха до края на тържеството. Когато се сбогуваха, пийналият Стоядин й рече: „Абе момиче, ти що не ми пристанеш тази вечер, че съм още ерген и ми е време да се обулча?!” „Ще си помисля!” – отвърна му дяволито Нона и се засмя сипкаво, сякаш гургулица загука…

От тогава мина месец време, през което той не преставаше да мисли за нея и да я сънува, но отпъждаше мисълта да я потърси. Би било истинско чудо тя, ненавършила още деветнадесет, да вземе него, дето е 17 години по-стар.

Но един ден, тъкмо Стоядин беше привършил с колегите си маневра на поредния влак и се прибраха на сухо, че заваля, влезе началникът и го повика: „Динко, едно моме те чака вън. Казва, че ти било годеница. Абе ти да не си направил някоя беля, че то, като го гледам, още е дете!” Излезе Стоядин и се стъписа – Нона! Помъкнала голям сак, измокрена, смутена. Като го видя пламна като божур, но храбро изрече: „Нали ми каза, че искаш да ти пристана? Е, реших се! Ако си се отметнал кажи, щото след половин час имам влак за обратно. Да се връщам, докато нашите не са усетили.” „Милата ми! Как ще те пусна да се връщаш? От кога чакам това чудо! Веднага тръгваме да вдигнем сватба!” Грабна я на ръце, метна я на мотора си и отпрашиха за неговото село. Дълго и предълго – с години – продължи меденият им месец. И двамата все не можеха да се наситят един на друг и все си казваха, че са две половинки от едно цяло, имали щастието да се намерят…

На сватбата бащата на Стоядин им даде „картофената нива”. Беше на края на селото, на стръмния склон над реката и там, в малка къщурка, живееха някога дядо му и баба му. Садяха картофи, а дядо му беше курдисал на припека десетина пчелни кошера. „Ето, сине – рече баща му – харизвам ти този двор, тъй искаше дядо ти, че носиш неговото име. Направете си там нова къща, зер много народ станахме в старата.”

Не хареса Стоядин мястото, пък Нона рече: „Ти, Динко, гледай твоята работа при влаковете, че е тежка и отговорна, а аз ще се заема с нивата. След две-три години всички ще ти завиждат за този двор.” Разбираше си от работата Нона. Повика двамата си братя – опитни майстори-зидари, иззидаха две подпорни стени, изравниха пръста и направиха двора на три нива.

Най-горе Нона и Стоядин засадиха градина с овошки, по-долу лозе, а най-долу, до улицата, издигнаха къща на два ката. Пред нея Нона си спретна малка градинка с бордюри от чимшир и цветя за чудо и приказ, а зад стария геран направиха бахча. Оградиха двора с телена мрежа и жените от село все си намираха работа по тяхната улица, та да надничат и се дивят на Нонините градини…

Животът им тръгна от хубав по-хубав. Стоядин ходеше на смени на гарата в града, Нона я назначиха за помощник на агронома в текезесето. Роди им се син Демир. Като навърши пет години започна да иска братче. И тогава стана голямата беля.

Нона беше в напреднала бременност, когато в една буря едва не я уби гръмотевица в полето и загуби бебето. След някоя и друга година при маневра буфери защипаха палтото на Стоядин и влакът го влачи двайсетина метра. Оперираха го, но остана куц с единия крак.

„Боже, дали някой завидя на щастието ви и ви прокле?” – вайкаше се майката на Стоядин. Нона се усмихваше кротко: „Майко, не си внушавай такива неща. Да сме благодарни, че оцеляхме!” И животът продължи да си тече.

Синът им Демир се изучи за машинен инженер и се задоми. С жена си започнаха работа в голям завод в града, но се прибираха вечер в село. Едно след друго им се родиха момче и момиче. Къщата се напълни с челяд и радост. И тъкмо Стоядин и Нона се надяваха да прекарат спокойни старини край децата и внуците си, закриха завода и младите потърсиха работа в чужбина. „Ех, Динко, важното е те да са добре! Нали с теб сме си двамцата, ще преживеем някак” – утешаваше се Нона.

Гледаха кокошки, имаха коза и каквото се родеше в двора, стигаше им за зимнина. После селото го сполетя голяма беда – лятото на 2011 година реката придойде и високата вълна помете някои къщи в ниското край брега. Нона беше отишла да пасе козата. Като видяла да приижда водната стихия, едва успяла да се изкачи по баира, гонена по петите от мътните талази, но уплашената коза побягнала и водата я отнесла. Дали защото се беше стреснала, или пък, че се прибра подгизнала от дъжда, Нона се поболя. Вечер я втрисаше и все бълнуваше, че се дави. Не можаха да я спасят – отиде си едва 54 годишна…

Дядо Стоядин тръсна глава, сякаш да отпъди нахлулите спомени, привърши работата си в двора и, стегнат в топлата шуба, застана на шосето, където спираше автобусът за града. Отидоха с Росен в банката. Изтеглиха петстотин евро.

Старецът помоли да му дадат „чисто нови сто евро” за Янето и останалите смени в левове.
– Сега, чичо Динко, отивай да хванеш автобуса в три часа, че другият е чак в шест. Доста пари носиш, хубаво е да се прибереш по светло. И гледай на автогарата да не те оберат! – предупреди го Росен.
– Не бой се, момче, аз тук в шубата имам таен джоб. Приши ми го нявга леля ти Нона специално за пари и документи. Трудно някой може да се докопа до него.

Сбогуваха се и дядо Стоядин тръгна да гони автобуса. Не щеш ли, чу наблизо свирката на влак. Заля го носталгия – целият му живот беше минал по гари и влакове. Спусна се до ж.п. гарата, седна на една пейка на перона и дълго стоя загледан в пристигащите и заминаващи влакове, в потока от забързани пътници.

Чак когато започна да се здрачава закуцука към автогарата – без малко да изпусне последният автобус за село. Слезе на спирката и бавно се заизкачва към дома си. Отключи пътната врата и Мечо се хвърли върху него с радостен лай. „А, не съм те забравил, момчето ми, виж какво съм ти донесъл” – погали го по главата старецът.

Бръкна в джоба на шубата, извади найлоново пликче с две наденички, подхвърли ги на кучето и тръгна към къщата. Сети се, че забрави портичката отворена. Понечи да се върне и заключи, когато нещо тежко го перна отзад по главата. Опита да се обърне, но силен удар пречупи гръбнака му и той рухна по очи на земята като отсечено дърво. Кучето изпусна наденицата и се разлая яростно, но тежък мъжки крак в гумен ботуш го срита и то се опъна премазано до тялото на стареца…

Рано на другата сутрин Яне каракачанинът почука на прозорчето на дядо Стоядин. „Бай Динко, излизай да посрещнеш гостенката си!” – викна високо. Повел беше вързана с въженце загладена бяла коза с напращяло виме, след която подтичваше мъничко бяло яренце.

Старецът не се показа. Металната вратичка към двора беше открехната. Яне влезе, направи няколко крачки, спря като вкопан пред страшната гледка и изпусна въжето на козата. Дядо Стоядин лежеше по очи, съблечен само по риза. На тила му зееше рана, лицето му беше потопено в локва съсирена кръв. До него лежеше кучето му, също мъртво.

Яне се огледа уплашено и потърси с очи козата. Нагазила в отвитите ястъци, тя хрупаше лакомо свежите марули. Свряно под нея, яренцето кротко бозаеше. Яне хвана въженцето: ”Айде, Мицке, нямаме работа тука. На дядо ти Динко вече не му трябва коза. И за внука няма да има евро… Леле-е-е! Мамка му! Затрили са го за парите, завалията!” – поразен от догадката, Яне спря и се плесна с длан по челото.

После, като дърпаше козата след себе си, се завтече към кметството да съобщи грозната вест…