Да проправиш пъртина

- 70 години от смъртта на Марко Чернев (Петър)

„Пътища много – кажете ми
има ли правен нейде път за
бунтовници?”
Захари Стоянов

Марко Чернев (Петър) 1891-1943

Готови пътища за бунтовници няма. Този, който е решил да става бунтовник в защита на род и родина, сам си проправя мъченическия път към безсмъртието – за себе си и за ония, които ще тръгнат след него. Тъй, както се проправя пъртина в дълбоки преспи, сред виеща глутница вълци. Такива хора народът ни е нарекъл „първопроходци” заради дързостта първи да отъпчат пътека на другите към един по-хубав свят. Такъв човек е бил Марко Стефанов Чернев от с. Голямо село (сега с. Тъжа) – един от героите на антифашистката съпротива в България в първата половина на отминалия двадесети век, чиито имена за съжаление или са вече забравени, или поругани от нихилизма на съвременни доморасли „демократи”. Създател е на легендарната „Голямоселска чета”, а по-късно политкомисар на Първа дружина и член на ръководството на втория по големина в страната партизански отряд „Васил Левски”. Приближаващата 70 годишнина от гибелта на Марко Чернев е повод да бъдат припомнени неговия борчески път и саможертва. Но успоредно с героичната му политическа биография, предлагам на читателите и чисто човешките измерения на неговата личност като съпруг и баща, приятел и боен другар, оценени през погледа на най-малкия му син подполковник о.з. Христо Чернев и на партизани от Първа дружина:

Марко Стефанов Чернев е роден на 14 март 1891 г. в бедняшкото семейство на Стефан и Деля Черневи, което има осем деца – седем синове и една дъщеря. Детството на малкия Марко е нерадостно, белязано с труд и лишения. Въпреки природната си интелигентност и любовта му към книгите, той отрано е принуден да се прости с мечтата си да продължи да учи в гимназията. Едва 13 годишен тръгва да пасе чуждите овце, за да помага на баща си в прехраната на семейството. Когато навършва пълнолетие, го пращат да се изучи за коларо-железар и като такъв работи в Калофер, в Габрово и в с. Върбовка, Севлиевско. Това помага на юношата да се свърже със средите на прогресивния работнически синдикат, да се самообразова, като чете книги и вестници, популяризиращи социалистическите идеи. През 1917 г. се жени за Дана Петканова от с. Тъжа, с която имат три деца – Деля (1920), Стефан (1923) и Христо (1928).

По време на Първата световна война Марко Чернев, с чин подофицер, е мобилизиран за охраната на царския дворец Враня. При една внезапна проверка на постовете, самият Фердинанд го заварва да чете в. „Работнически вестник” и за наказание заповядва да бъде изпратен на първата фронтова бойна линия. Там той продължава да чете на войниците „Работнически вестник”, разпространява позиви срещу войната и продажната политика на буржоазното правителство, заедно с тях приветства победата на Великата октомврийска социалистическа революция в Русия. След края на войната се завръща в родното си село вече убеден тесен социалист и на 18 ноември 1918 г. заедно с десетина свои другари и съмишленици основава партийна организация на БРСДП (т.с.), на която е избран за партиен секретар. Отваря си коларо-железарска работилница, която в продължение на повече от четири десетилетия е притегателен център за всички прогресивно настроени хора от селото.

Синът на Марко Чернев - оз. подполковник Христо Чернев

Христо Чернев: „Тате беше превърнал тази работилница в партиен клуб, в ковачница на ремсови и партийни кадри. От нея се разнасяше правдивия глас на партията.”
Илия Карагонов: „През м. август 1941 г. ние, група ремсисти от селото, отидохме при Марко Чернев в неговата коларо-железарска работилница и го помолихме да ни обясни в какво се състои същността на новия партиен курс за въоръжена борба срещу германските поробители и техните български слуги.”

Благодарение на активността на организацията, комунистите печелят четири пъти убедителна победа в местните избори и установяват в селото т.н. „Голямоселска комуна” (май,1920 – октомври 1922 г.; 29 май 1928 – 17 април 1930 г.). След извършения на 9 юни 1923 г. военен преврат в България, Марко Чернев е един от най-дейните организатори на ответното антифашистко въстание, обявено на 12 юни, чиято цел е установяването на работническо-селска власт в Западния район на Казанлъшка околия. След жестокото потушаване на въстанието е осъден на 2 години затвор, което му попречва да вземе участие в септемврийското въстание същата година. През 1928 година той е един от учредителите и член на РК на БРП (к), чийто седалище става с. Голямо село, а районът му обхваща 13-те селища между Сахране и Калофер. Попаднал трайно в полезрението на власт и полиция, Марко Чернев при всяка нова политическа изява е отново и отново арестуван, жестоко инквизиран, осъждан на затвор. Но това не помрачава вярата му в справедливата борба, в която въвлича почти всички членове от борческата фамилия

Христо Чернев: „Голямата си обич към партията баща ми беше предал на майка ми, към която се отнасяше с огромна любов и нежност. Дори когато вече беше тежко болна, тя посрещаше с готовност и топлота много партийни функционери от нашия край, които са се укривали в дома ни. Тате предаде патриотичната си всеотдайност и на нас, децата. От малки ни подготвяше за тежките изпитания, учеше ни на труд и борба и никога не се колебаеше да ни постави задачи, съобразени с възрастта и възможностите ни, колкото и рисковани да бяха те. Затова не се учудих, че когато той стана партизанин, брат ми Стефан – тогава ученик в Карловската гимназия – го последва в балкана на 22 март 1943 г.… ”

След смъртта на жена си през 1935 г., останал с три непълнолетни деца, Марко Чернев се жени повторно за овдовялата Тодора Недялкова от с. Боженци, като осиновява нейната невръстна доведена дъщеря Радка (1928) и приема в семейството си майка й баба Пена. Успява да приобщи и трите към своите идеали и те се включват безрезервно в политическата му дейност и борба. Авторитетът на Марко Чернев сред неговите другари и съселяни расте, личният му пример и готовността да жертва себе си и членове на семейството си в името на общото благо, увлича все повече хора в руслото на социалистическите идеи. Съселяните му го избират за председател на УС на местната потребителска кооперация и за общински съветник Особено запомнящо е неговото участие в организираната през 1932 г. величествена първомайска манифестация в селото, когато, качен на двуметровата каменна Коликова чешма в центъра произнася пламенна реч, посяла вяра и надежди в сърцата на отрудените хора от района. За тази проява е арестуван с още 24 комунисти и комсомолци и откаран в Старозагорския затвор, а следващата година интерниран в гр. Неврокоп (сега Гоце Делчев).

Христо Чернев: „В 1934 г. когато татко беше интерниран, го бяха докарали в Казанлъшката полиция за разпит по някакъв процес. Обадиха се на мама и ние с нея, придружени от Димитър Райков, дойдохме в Казанлък. Отидохме да го видим в Околийското управление на полицията и те го пуснаха с нас за малко до центъра на града. Помня, че на север от „Царската чешма” имаше магазин за колелета. Захласнах се пред витрината. Тате ме пита: „Какво има, Ринка, харесват ли ти?” А аз: „Аха! Много ми се иска да имам такова колело.” Той се усмихна тъжно, погали ме по главата и рече: „Ех, моето момче, нали затова се борим – да дойде време когато хората да имат всичко и децата да имат колелета.” След два дена го пуснали и се прибра вкъщи. Бяха го били толкова на разпитите и стягали главата му с менгеме, че целият беше в рани и синини. С една кола го изхвърлили полумъртъв в канавка някъде към с. Копринка. Случайно минал човек от село с каруца, познал го, натоварил го и го докара у дома.”

Политическата зрелост и организаторския талант на Марко Чернев се разгръщат с цялата им сила, и саможертвена борбеност, когато на 6 август 1941 г. районната партийна конференция възприема новия курс на партията чрез въоръжена съпротива да участва в разгръщането на народоосвободителното и международното антифашистко движение. Партийните организации започват акции за създаване на нелегални бойни групи, събиране на хранителни запаси, доставяне на оръжие и подготвяне на скривалища за укриване и преминаване в нелегалност на застрашени от арест и ликвидиране дейци на партията.

На 30 януари 1942 г. след провал и масови арести на комунисти от казанлъшката партийна организация, кордон от войска и полиция блокира с. Голямо село с цел да бъде заловен Марко Чернев. Запазил хладнокръвие, той успява да се измъкне успешно от капана и полага началото на легендарната „Голямоселска партизанска чета” – първата в Казанлъшкия край, чиито командир става неговия близък приятел и боен другар Михаил Захариев от с. Борисово (сега Манолово). „Антифашистките сили от района останаха в центъра на въоръжената борба в Казанлъшко. На тях се падна жребият да преживеят всички важни събития на подем и погром и да станат люлка на три партизански отряда – „Васил Левски”, „Марко Чернев” и „Цвятко Радойнов” – пише в спомените си Илия Карагонов, един от най-младите тогава партизани. Едва ли е нужно да изброявам всички акции, организирани от четата, прераснала по-късно в Първа дружина на отряд „Васил Левски”, станала страшилище за Казанлъшкото районно полицейско управление. Бидейки най-възрастен и мъдър в дружината и неин политкомисар, познаван и обичан от хората в селата на Розовата долина, Марко Чернев има голяма заслуга за оцеляването на своите съпартизани, успявайки дори в най-сурови зимни условия да организира продоволствие, доставка на оръжие, дрехи и подходящи укрития в Балкана. Заедно с командира Захариев, с успешна бойна стратегия и тактика те успяват да измъкнат дружината си от сражения с военните и полицейски наказателни хайки без да дадат жертви.

Едва ли многобройните симпатизанти, ятаци и помагачи на партизаните от Розовата долина са си дали сметка дори след девети септември, живота на колко от тях е спасило мъдрото противопоставяне на Марко Чернев на прибързаното решение на централното партийно ръководство за масовизация на партизанското движение и завладяване на „свободни територии до края на 1943 г.” Неговото твърдо становище е, че в балкана трябва да се извеждат само хора, способни да издържат трудностите и изпитанията на партизанския живот, както и съобразно възможностите да бъдат всичките снабдени с оръжия, храна и облекла. За своята принципна позиция той е незаслужено наказан и огорчен – снет е като политкомисар на дружината и дори обвинен, че ръководен от „местен патриотизъм” не провеждал акции в близост до родното си село. За жалост неговата правота по-късно се доказва по много трагичен начин, а незачитането на неговото мнение коства скъпи жертви.

Десетки другари, излезли в балкана невъоръжени, зле облечени и неподготвени, загиват, дезертират или се предават. Почти напълно е ликвидирана Калоферската чета в резултат на проведена от нея на 11 ноември 1943 г. необмислена акция в близост до бивака й и до с. Голямо село. По време на мащабна ответна наказателна полицейска акция къщата на Марко Чернев е опожарена, семейството му – втората съпруга Тодора, майка й баба Пена и доведената й дъщеря Радка – са интернирани в Кула, после в Тревненско, а 15 годишният Христо – в с. Лихчево, Фердинандовско (сега Михайловградско) и в мините на Плачковци.

Арестувани са и десетки ятаци и помагачи. Мащабна полицейска блокада на всичките села в западната част на Казанлъшка околия изолира партизаните от населението. В този критичен момент Първа дружина успява да оцелее само благодарение на революционния опит на Марко Чернев, който след зверското убийство на Михаил Захариев на 21 септември 1943 г. става неин командир. Поради опасността да бъде разкрита известната на някои дезертирали лица землянка, в началото на декември партизаните започват да копаят нова край непристъпни скали в Скобелевския балкан.

Когато на 14-ти декември по тъмно си тръгват изморени към бивака на Кою дере, заросява дъжд, който превръща стръмната пътека в ледена пързалка. Марко Чернев избира по-късия, но по-опасен път, подхлъзва се, пада от скалата и загива. Другарите му, сред които е и синът му Стефан, го погребват на лобното място под висока зелена елха. А когато на 20 юли 1944 г. партизанската дружина прераства в отряд, всички единодушно решават да го нарекат „Марко Чернев”. На 20 септември 1944 година останките на легендарния партизанин са пренесени и препогребани в центъра на родното му село, където сега е издигнат неговият паметник.

„Смъртта на Марко Чернев – най-възрастният между нас, нашият обичан и уважаван командир, смути и развълнува всички ни, но нямахме право да униваме. Решихме да не казваме на хората какво се е случило. На срещите по-късно нашите ятаци и помагачи непрекъснато ни питаха: „Къде е Марко Чернев, защо не е с вас, да не би да е болен?”, а ние отговаряхме, че е жив и здрав, но при едно подхлъзване си счупи крака и го чакаме да оздравее. По такъв начин, макар и мъртъв, Марко Чернев беше жив за нас, за нашата борба и за делото на партията. Той беше станал наше знаме и продължаваше да ни помага, което не бе по силите на всеки смъртен” – пише в спомените си Т. Чипов в книгата „С вярата”.

Вероятно ще се намерят читатели, които да ме осъдят, че връщам спомена за един отдавна загинал комунист точно сега, когато в публичното пространство е модерно да се скандира „червени боклуци”. Ще им припомня една сентенция на проф. Николай Василев: „Революциите се подготвят от мъдреци, правят се от храбреци и се консумират от хитреци.” И ще помоля: Мили хора, не бъркайте храбреци като Марко Чернев с хитреците, чиито апетити за пари и власт нямат цвят, нито партийна принадлежност!

Вгледайте се по-зорко в скъпите коли, яхти, замъци, банкови сметки и задкулисно влияние на днешните хитреци и ги сравнете с простичката и чиста мечта на Марко Чернев – неговият малък син и децата на всички трудови хора да имат велосипеди! Може би тогава ще разберете абсурдната нелепост на папагалски повтаряната мантра за боклуците, както и дълбоко справедливия бунтовен порив на млада България за прозрачност, почтеност и нов морал в политиката.

Йорданка Трополова
в-к Долина