21.09.2013
Когато интуицията определя живота ти…

„Обширните ливади, обрасли в буйна трева, се смееха под слънцето, щурците сговорно, усърдно и празнично свиреха.” /„Мечтатели” – Елин Пелин/

Започва една история за водещата роля на интуицията в живота ни. Една история, която показва как си заслужава да пропътуваш Стария континент, за да береш домати в Павел баня. Една история за виталния човешки дух…


Нейното име е Юлияна Майснър. Тя е пътуващ доброволец. Вече повече от седмица живее в околностите на Павел баня. Споделя, че домът й е природата, а приятели са й всички хора… по света. Завършило социални дейности в Берлин, младото момиче напуска хаоса и суетата на мегаполиса, откъсва се и от родна Германия, за да… пътува. За да пътува из непознати земи, за да преоткрива нови хоризонти за волната си душа, за да следва вътрешния си глас и интуиция, която я отвежда в България.

Няколко дни Юлияна обикаля из село Хаджидимитрово, град Шипка, и град Крън, където добри хора изслушват вълнуващата й история за това как заедно с група приятели от университета решават да пропътуват цяла Европа и да търсят… Природата. Те се разделят в България – Юлияна остава в Розовата долина, запленена от красотата на полята, скътана между Стара планина и Средна гора, а другарите й поемат за Истанбул, опиянени от магическите приказки, разказвани за ориенталския град.

Срещаме момичето на автогарата в Павел баня, залутало се, заедно с целия багаж – един спален чувал, две-три блузки и… миниатюрна китара. На универсалния световен английски тя се запознава с мен и моя приятел, Недялко. В хода на разговора разбираме, че тя желае да стигне до местните дауншифтъри. Това са хора, водещи природосъобразен начин на живот, отделили се в своя микрокосмос, близо до река Тунджа, където времето сякаш е спряло. Сред зеленчуковите насаждения, лаят на кучетата и красотата на конете, те споделят за спокойствието, което им дава павелбанската земя. Помагаме на пътешественичката да се ориентира за мястото, а докато пътуваме натам, тя загатва за силната си интуиция, която я кара да се промени завинаги.

Неприемайки забързаното всекидневие на обществата, Юлияна решава да обикаля света, за да види как живеят обикновените, свързани със земята, хора. Обожава малките населени места, в които има зеленчукови и овощни градини, и с удоволствие помага за разработването им. Изненадва ни с отношението си към земята – за нея тя не е просто производител на блага, а майка, която се грижи за чедата си.

С решителност ни споделя, че ще остане колкото е необходимо, за да се научи как се вадят картофи, как се бере тютюн, как се отглеждат дини и пъпеши. Тя на практика пропътува цяла Европа, за да дойде тук, в околностите на Павел баня, където сутрините на полето ухаят на роса, а вечерите на морна пот и окосена трева…

Оставяме я при хората, които я очакват. Те ни посрещат топло и с уговорката да ни канят на конните фестивали, които организират на сред полето.

След четири дни откриваме Юлияна близо до река Карадере, където тя е на зеленчуковата нива и се занимава с плевелите, обхванали различните култури. Продължава нашият спонтанен, недовършен сякаш разговор от преди за земята и близостта с нея. Момичето ни запознава с разсъжденията си за глобалните промени в климата, които я тревожат, опасенията й за все по-разрастващата се бездна между богатите и бедните по света, страховете й за все по-отдалечаващия се от природата човек.

Не се притеснява да говори за онова, което капитализмът и потребителското мислене променят у обществата. И напротив – старае се да следва неписаните закони на природата. „Погледнете ме мен – казва тя – завърших университета, поработих малко, но разбрах, че този начин на живот не е моят. Послушах интуицията си и тя ми каза да отида в България, а после открих това прекрасно място – Павел баня. Толкова е зареждащо да си сред полето между две планини! Сега интуицията ми шепне: „пътувай до Португалия!” Ще отида първо да видя едно земеделско селище край София, след което поемам натам, където ме води душата”.

Направи ми силно впечатление как Юлияна издърпа един плевел (ние му викаме магарешки бодил), вдигна го пред очите си, и каза: „Вижте, наоколо е пълно с такива. А какво правим ние?! Откъсваме ги и ги захвърляме, защото смятаме, че са вредители. Един приятел ми разказа, че точно от тези растения, които виреят дори в Африка, местните жители разтварят плодовете им и от семената, скрити в тях, произвеждат масло… Ето за това Ви говоря, за отношението…”.

Когато на раздяла си казвахме последни думи, Юлияна бе все така усмихната и щастлива от начинанието си. Независимо, че са намира на хиляди километри от страната си, независимо, че ‘сигурност’ е непозната дума за нея в този широк свят, независимо от дълбоката рана на крака – подарък от полето, тя ни сподели, че се чувства удовлетворена.

Интуицията със сигурност й показа, че доматите не се ядат с коловете, особено в Павел баня. Но интуицията я научи и на още нещо: човек трябва да следва личната си легенда, независимо къде го отвежда тя. Юлияна е като героиня от роман на Паулу Коелю, защото тя затвърждава неговата мисъл, че „когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства, за да го постигне”.

Момичето от Германия пожела да бъде водено от интуицията си в осъществяването на поставените цели. Цели, които започват от Берлин, преминават през цяла Италия, стигат до Румъния, отбиват се в Павел баня и обръщат към Португалия в търсенето на земята и природата… у човека.

Така завършва една история, която няма претенции за поучителност. Тя просто открехва вратите за живота отвъд световната икономическа криза, геополитическите въпроси и самозабравата в потребителския свят. Една история, достойна за елинпелиновски разказ.

Румен Скрински, Недялко Несторов - "полеви" репортери

Comments are not available for this entry.